Има думи, които тежат. Има истории, които искаме да забравим, да изтрием от съзнанието си – все едно никога не са се случвали. Но има и момент, в който мълчанието започва да боли повече от самата истина.

Днес пиша, защото вярвам в силата на думите. Вярвам, че за насилието е нужно да се говори.

Колкото повече говорим, толкова по-малко ще допускаме насилието да бъде нормална част от живота ни.

Живях, но не и напълно като себе си

Има периоди в живота ми, които дълго време не можех да нарека с истинските им имена. Преживявания, които омаловажавах, оправдавах, дори защитавах. Токсични отношения, в които бях „виновна“, „неможеща“, „недостатъчна“, „лоша майка“, „пропаднала жена“… и какво ли още не.

Работни среди, в които болните амбиции на некомпетентни хора заглушаваха гласа ми. Манипулации, които ме караха да се съмнявам в себе си, да губя посока — но и да действам, да изваждам наяве най-доброто от себе си.

Насилието не винаги вика силно. Понякога говори тихо – чрез контрол, игнориране, „шеги“, които не са смешни. Понякога е в думите, които знаем, че не са истина, но въпреки това кънтят в главата ни:

• „Ти си боклук.“
• „Ти си к**ва.“
• „Аз съм по-умен от теб.“

И така започваме да мълчим. Аз мълчах... но и действах. Приключвах токсични връзки – с родители, роднини, партньори, приятели, познати. Напусках токсични работни места. Осъзнах, че както е в личния ни живот – така е и в професионалния.

Силата да изречеш „Не“

С времето започнах да осъзнавам, че някъде греша – в избора, в преценката, в доверието към хората. Започнах да чета книги и статии, да слушам интервюта и подкасти, да търся информация отвън. Но най-важната информация беше тази отвътре – от самата мен.

Медитирах. Задавах си въпроси. Отговарях си честно. Научих се да слушам вътрешния си глас, да го уважавам, да проверявам „играта“ на ума си. И най-накрая – да казвам „Не“ без угризения. Да не се чувствам виновна, когато се защитавам.

Започнах да пиша – първо за себе си, като форма на терапия, а после и за други, с надеждата някой, някъде, да не се чувства толкова объркан и толкова сам.

Станах доброволец във фондация, в която помагаме на жени, преминали през насилие. Всяка среща с тях ми напомня, че болката може да се трансформира в смисъл. Че преживяното не ни определя – но може да ни изгради по нов начин.

Тази поредица е за теб

Започвам тази рубрика в блога си с ясна цел: да говоря. Да дам пространство на теми, които твърде дълго са били табу. Да споделям знания, ресурси, лични истории. Да създам среда, в която никой не е сам.

Ако четеш това...

…и нещо в теб трепери – знай, че не си сама. Не си луда. Не си виновна.
Има път. Има помощ. Има други като теб – като нас – които вече не мълчат.

Оставам тук – с истина, с отворено сърце, с кауза.

„Да говорим не означава да се оплакваме. Да говорим означава да си спомним истинската си същност.“